Най-голямата трагедия

Книгата си е книга, но умът ти да работи.

Народ, който не помни историята си, е обречен да я повтори.

Тези дни си препрочитам есетата на Георги Марков. Всички са на ниво, но Най-голямата трагедия направо ме сграбчи за гърлото. Не възприемам Георги Марков като последна инстанция и го чета с едно наум, но самият факт, че са го убили показва, че нещата, за които е писал вероятно са били достоверни. Може би някой ден ще напиша какви са ми впечатленията за цялата книга, но сега ще се спра върху това есе.

В него става дума за най-голямата трагедия на един народ. Хората да се отказват от това да имат деца. Като основната причина от този отказ не е защото нямат материалната възможност (въпреки, че животът им е мизерен, има някаква сравнителна сигурност, че без хляб и покрив няма да останат) да гледат дете, а защото не искат децата им да живеят техния живот. В свят, където всички са равни, но някой са доста по-равни от останалите, обикновените работници отказват да имат деца, защото тези деца няма да бъдат техни, а ще бъдат на системата.

— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!

И ако работниците все пак могат да имат някакви оправдания откъм чисто битовата страна на нещата, при интелигенцията нещата стоят още по-страшно. Говорим за хора, които малко или много са се продали на силните на деня. Писатели, които са купени, за да не пишат. Композитори и художници, които са купени, за да не творят. Поети, които са купени, за да славословят партията… Все хора, които в материален план са много по-добре от редовите работници (въпросът е на каква морална цена). Дори и тези хора (сравнително високо във веригата) виждайки в какъв режим живеят предпочитат да не изпитат най-голямата радост в живота, пред риска децата им да бъдат роби.

— Не обичате ли деца? — упорствувам аз.
— Тъкмо защото ги обичаме! — малко сърдито отвръща той, — Това е преди всичко въпрос на човешка отговорност! Колкото и да ти се иска да имаш дете, ако наистина го обичаш това неродено дете, ако наистина имаш елементарно чувство за отговорност, не му позволявай да се роди! Първата ти заблуда е, че то ще бъде твое дете! Уви, ти ще го родиш само за да го дадеш на непознати типове, които са си присвоили правото да решават съдбата му! Фактически то не ще бъде твое дете, а тяхно дете! Твоя ще бъде само мъката! Каквото и да искаш да направиш от него, колкото и усилия да полагаш, то ще се развие съобразно техните обстоятелства, а не съобразно своите собствени наклонности или родителско възпитание. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се отчуждава от тебе, от себе си, защото други командуват живота му… Гледам децата на брат ми. Те нямат и не ще имат свой живот. Те са точно това, което хората наричат работна ръка или пушечно месо… Ако имам деца, искам те да са щастливи, свободни същества, искам да живеят свой живот, а не да гълтат мизерията, която други са им надробили… И понеже нямам надежда, че нещата ще се оправят, не искам децата ми да изпитват същото!

Не знам доколко са достоверни данните, на които почива това есе (това, че сред приятелите и познатите на Георги Марков повечето семейства са с едно дете или без деца не е статистическа извадка). Затова се опитах да направя справка за раждаемостта за този период, който е споменат в есето, но без особен успех. Ако някой може да намери статистически данни за раждаемостта в страната за 60-те години ще съм много благодарен. И докато съм на вълна статистика малко размисли – напоследък медиите ни проглушиха, че 2012-та е била годината с най-ниска раждаемост от войната насам. Кратка справка на сайта на НСИ обаче показва, че само последните 15 години е имало пет години с по-ниска раждаемост от 2012-та. Те са 1997-ма, 1998-ма, 2001-ва, 2002-ра и 2003-та. Въпросът е кому е нужна тази дезинформация днес и какво се цели с нея. Изводите ги оставям на вас :)

This entry was posted in Разни. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>