Рошави размисли за образованието

Въпреки, че близо десет години се занимавам с разработка на уеб приложения винаги съм искал да преподавам и като цяло да се занимавам с деца. Преди време кандидатствах по програмата “Заедно в час”, но достигнах до последния кръг интервюта, след който не ме одобриха. Така и не успях да разбера истинската причина, но това е тема на друг разговор :) Магистратурата (която най-сетне трябва да взема и да завърша) ми пък е “Технологии на обучението по математика и информатика”. Така че следя с интерес какво се случва с сферата на образованието, макар и да не съм част от образователната система (уроците по програмиране за деца не ги броя). Основните причини да не съм учител са две – първата колкото и прозаично да звучи е финансовата. Но по-важната е причина е, че не мисля, че точно аз ще съм лястовичката, която ще доведе пролетта.

Този запис зрее от доста време в главата ми, но всъщност поводът най-сетне да го напиша е новината от вчера за Учителите протестиращи срещу изхвърлянето на информатиката от учебния план. От една страна е абсурдно във времена, когато всяко дете прекарва повечето си свободно време пред компютъра, в учебният план да е заложено само един час седмично за информационни технологии, а информатика въобще да не се изучава. От друга страна обаче е още по-абсурдно да има преподаватели по информатика, които да не могат да завъртят вложен цикъл и целият час по информатика да представлява браузване в интернет.

За съжаление в България сферата на информационните технологии е силно преекспонирана и хората, които си разбират от работата получават доста по-сериозни заплати от учителските и съответно тези, които остават като преподаватели са или хора, за които това е призвание (познавам такива) или хора, които имат нужния ценз, но нямат особен интерес и желание да се занимават с това. Това няма как да не рефлектира върху качеството на преподаването им и върху децата, защото учителят трябва да вдъхновява децата, трябва да си води уроците с желание и да дава всичко от себе си.

После идва и другият момент. Както вече споменах два пъти седмично се занимавам с деца от четвърти до шести клас. Проблемът е, че освен на информатика те ходят на още поне две извънкласни занимания. Няма дете, което да не посещава като минимум курсове по английски. Да не говорим, че когато наближи времето за кандидатстване в гимназия или университет, идват станалите вече задължителни частни уроци, които от една страна натоварват сериозно бюджета на родителите, а от друга страна изяждат и малкото свободно време на децата. Е пита се в задачата какво се случва със задължителното образование и защо децата имат нужда от всичките тези допълнителни курсове?

Не знам колко от вас са отваряли съвременен учебник. Завършил съм гимназия преди близо петнадесет години и по мое време в учебниците вече започваше да навлиза този високопарен стил, който прави нещата трудни за възприемане (особено от по-малките). Баща ми още си пази учебниците по физика от времената, когато той е бил в гимназията. Въпреки, че част от материала в тези учебници вече е морално остарял, начинът на поднасяне на информацията е много добър. От една страна те заинтригува, от друга страна е написан така, че да се запомня и разбира лесно. Личното ми мнение е, че в момента учебниците се пишат с ужасен стил и самият факт, че всяка година се издават нови и нови учебници говори, че в цялата тази работа има нещо нередно.

Всъщност това, което куца са основно две неща. Първото е, че учебниците се пишат на конвейер, за да се усвоят едни пари. Нали ако се напише един читав учебник, догодина няма да има нужда от нов. Другото е, че сякаш учебниците се пишат от хора, които през живота си не са виждали деца отблизо. Не знам дали въобще има някаква обратна връзка от родители, учители, да не говорим пък за децата дали даден учебник е разбираем. Пък и защо да ги питат, нали се събират експерти, за да напишат поредния учебник. Нима обикновените хора знаят по-добре от експертите какво да бъде съдържанието и учебният план?

Тук това, което според мен трябва да се промени трябва да тръгне от родителите и учителите. Трябва да има сериозна обратна връзка, не само да си говорим как нещо е счупено, но и да мислим как да го поправим. За учителите би било добре да имат възможност да не се върви едно към едно по спуснатия учебен план, а да бъдат по-гъвкави както в преподавания материал, така и в начина им на работа. Не може в час по информатика да пишеш по десет пъти една и съща програма в тетрадката и после изпитът ти да е на хартия. Но отново за целта трябва да имаме учители, които желаят промяна, както и родители, които да са готови активно да участват в целия този процес. Аз като бъдещ родител заявявам желание да участвам активно, надявам се да има и други настоящи и бъдещи родители с подобни схващания.

И накрая знам, че правя много малко – два пъти седмично по час и половина занимания с деца може да бъде някаква основа, но не и сериозно преподаване. От друга страна това все пак е някакво начало, а и имам свободата да си определям сам програмата и методиката на преподаване, което ми е огромен плюс. Радва ме, че вече виждам резултати в децата, които идват за втора година на тези уроци. А това, което ще ме зарадва най-много е ако освен на програмиране успея и да ги науча и на критично мислене :)

Posted in Разни | Leave a comment

Най-голямата трагедия

Книгата си е книга, но умът ти да работи.

Народ, който не помни историята си, е обречен да я повтори.

Тези дни си препрочитам есетата на Георги Марков. Всички са на ниво, но Най-голямата трагедия направо ме сграбчи за гърлото. Не възприемам Георги Марков като последна инстанция и го чета с едно наум, но самият факт, че са го убили показва, че нещата, за които е писал вероятно са били достоверни. Може би някой ден ще напиша какви са ми впечатленията за цялата книга, но сега ще се спра върху това есе.

В него става дума за най-голямата трагедия на един народ. Хората да се отказват от това да имат деца. Като основната причина от този отказ не е защото нямат материалната възможност (въпреки, че животът им е мизерен, има някаква сравнителна сигурност, че без хляб и покрив няма да останат) да гледат дете, а защото не искат децата им да живеят техния живот. В свят, където всички са равни, но някой са доста по-равни от останалите, обикновените работници отказват да имат деца, защото тези деца няма да бъдат техни, а ще бъдат на системата.

— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!

И ако работниците все пак могат да имат някакви оправдания откъм чисто битовата страна на нещата, при интелигенцията нещата стоят още по-страшно. Говорим за хора, които малко или много са се продали на силните на деня. Писатели, които са купени, за да не пишат. Композитори и художници, които са купени, за да не творят. Поети, които са купени, за да славословят партията… Все хора, които в материален план са много по-добре от редовите работници (въпросът е на каква морална цена). Дори и тези хора (сравнително високо във веригата) виждайки в какъв режим живеят предпочитат да не изпитат най-голямата радост в живота, пред риска децата им да бъдат роби.

— Не обичате ли деца? — упорствувам аз.
— Тъкмо защото ги обичаме! — малко сърдито отвръща той, — Това е преди всичко въпрос на човешка отговорност! Колкото и да ти се иска да имаш дете, ако наистина го обичаш това неродено дете, ако наистина имаш елементарно чувство за отговорност, не му позволявай да се роди! Първата ти заблуда е, че то ще бъде твое дете! Уви, ти ще го родиш само за да го дадеш на непознати типове, които са си присвоили правото да решават съдбата му! Фактически то не ще бъде твое дете, а тяхно дете! Твоя ще бъде само мъката! Каквото и да искаш да направиш от него, колкото и усилия да полагаш, то ще се развие съобразно техните обстоятелства, а не съобразно своите собствени наклонности или родителско възпитание. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се отчуждава от тебе, от себе си, защото други командуват живота му… Гледам децата на брат ми. Те нямат и не ще имат свой живот. Те са точно това, което хората наричат работна ръка или пушечно месо… Ако имам деца, искам те да са щастливи, свободни същества, искам да живеят свой живот, а не да гълтат мизерията, която други са им надробили… И понеже нямам надежда, че нещата ще се оправят, не искам децата ми да изпитват същото!

Не знам доколко са достоверни данните, на които почива това есе (това, че сред приятелите и познатите на Георги Марков повечето семейства са с едно дете или без деца не е статистическа извадка). Затова се опитах да направя справка за раждаемостта за този период, който е споменат в есето, но без особен успех. Ако някой може да намери статистически данни за раждаемостта в страната за 60-те години ще съм много благодарен. И докато съм на вълна статистика малко размисли – напоследък медиите ни проглушиха, че 2012-та е била годината с най-ниска раждаемост от войната насам. Кратка справка на сайта на НСИ обаче показва, че само последните 15 години е имало пет години с по-ниска раждаемост от 2012-та. Те са 1997-ма, 1998-ма, 2001-ва, 2002-ра и 2003-та. Въпросът е кому е нужна тази дезинформация днес и какво се цели с нея. Изводите ги оставям на вас :)

Posted in Разни | Leave a comment

Калоян и златният печат

Колко от вас си спомнят “Замъкът на таласъмите” и трепетът да преиграваш отново и отново различните варианти на приключението. В началото на 90-те години още не знаехме, но се оказа че книгите-игри ще наложат доста успешно на книжния пазар. За този период в България бяха издадени над двеста книги-игри и вероятно няма човек, който да е бил ученик по това време и да не си спомня за шарените корици и часовете забавление скрити между тях.

Въпреки, че по-голямата част от авторите на първата вълна на книги-игри бяха българи (макар и скрити под чуждоезични псевдоними), сред издадените книги имаше само една свързана с българската история (но да не намесвам “Съкровището на Вълчан войвода”). Имаше книги за средновековна Испания, за викингите, за Дивия запад, но такива по нашата история липсваха. А историята ни е интересна и по нея могат да се завихрят страхотни истории (ще ме прощавате за тавтологията).

Десетина години по-късно дойде времето на новата вълна на британския хе… тъй де новата вълна книгите-игри. Все още е рано да се говори за възраждане на жанра, но се надявам, че името Георги Караджов ще се споменава с добро за в бъдеще. Той си е поставил амбициозната цел да напише книга-игра, в която читателят поема ролята на цар Калоян и споделя неговите премеждия, поднесени с нужното уважение към паметта на предците, но не и без щедра доза хумор. Според мен се е справил доста добре със задачата до този момент. Казвам до този момент, тъй като наскоро излезе първи том от трилогията и все още чакаме продължението.

„Калоян и златният печат“ започва с правила за тези, които за пръв ще държат в ръцете си книга-игра. Интересно хрумване на автора е да направи правилата като епизоди с препратки от единия към другия. Веднага след това следва глава първа, която ни отвежда в есента на лето господне 1197-мо и смъртта на Петър – цар на българите и брат на Калоян. Още от първи епизод решенията, които ще вземаме ще имат влияние върху бъдещето на държавата, така че трябва да сме много внимателни. След края на тази сравнително кратка, но изпълнена с действие глава историята ни връща назад във времето, към обсадата на Ловеч, десетина години по-рано.

Ромеите сами предложиха мирен договор, с който ни признаваха (според тях временно), освободените земи. Освен това бяха заловили Елена, жената на Асен, заедно с малкият му син и възнамеряваха да ги отведат в Константинопол като заложници. Един вид гаранция за спазването на мира. Разумно искане, защото в противен случай Асен щеше да започне подготовка за нова война веднага след като последният ромейски войник се прехвърли на юг от Хемус. В крайна сметка се споразумяхме да върнат жената и детето, а на тяхно място да отведат мен.

Във втора глава – “Българин в Константинопол” ще прекараме доста голяма част от книгата, но като се има предвид, че този период от живота на цар Калоян е около две години е нормално да заема сериозна част от книгата. В престолния град на западащата империя изборите са наистина безброй – можем да се отдадем на лек живот и забавления или пък да запълним времето с науки, богословски разговори и тренировки. Можем да завържем познанства с цвета на ромейската аристокрация, или да се сприятелим с чуждите търговци, а защо не и с рицарите на служба при василевса. Двете години изтичат бързо и неусетно и моментът, в който Калоян трябва да избяга обратно в родината си, настъпва внезапно.

Мъжът от улицата пристигна сравнително бързо. Доближи ме и заговори бързо на кумански, сочейки едни дълги лъкове на отсрещната стена.
- Казвам се Тертер, праща ме брат ти – рече той. – Нямаме много време, за това слушай и помни: готви се нов кръстоносен поход и братята ти искат да нападнат гърците заедно с рицарите. Трябва да напуснеш Цариград!

Трета глава логично се казва “Бягство от Константинопол” и дали бягството ще е успешно ще зависи колкото от правилните избори в тази глава, така и от решенията, които сме взели в предишната. Основните варианти са два – дали ще се бяга по море или по суша, но покрай тях има множество интересни разклонения. Честно казано при първото прочитане на книгата не се бях справил особено добре с предната глава и не подходих особено логически и тук, с един от най-неочакваните обрати в историята. Но пък вторият опит ми беше доста успешен и достигнах родния Царевец.

Не след дълго в Търновград пристигна плашеща новина – крал Фридрих се удавил нелепо в някаква река и кръстоносците се връщали обратно. Част от тях – през нашите земи.
- Ще се удави, ами! – разсъждаваше дълбокомислено братовчед ми Борил. – Подмина пълния със злато Цариград и поведе войниците си по разни чукари, да се бият с турците. Онези сигурно сами са го хвърлили в реката.

Вярвам, че любителите на битките няма да бъдат разочаровани от четвърта глава – “Битка в Тревненския проход”. Там освен, че разказвачът умело ни представя тази важна битка имаме среща и с един стар познайник от времената на пленничество, към който не храним топли чувства.

– Пак се срещаме, мизиецо – рече варягата и плю настрани. – Този път на василевса не му трябваш жив.
– Така е – рекох, обхващайки с красноречив жест погрома, който устройвахме на ромейската войска. – Този път той ни трябва…
Торвалд се засмя дрезгаво.
– Може и да го хванете, но ти няма да си жив да му се радваш!

Пета глава започва там, където първа глава приключи. В “Първи стъпки” вземаме първите си управленски решения (и разбира се плащаме за грешките, които сме направили в първа глава или пък печелим, ако сме били далновидни навремето). Тук се изграждат първите връзки с болярите, а те както знаем могат да бъдат гръбнака на царството, но могат да бъдат и коварни врагове, алчни за пари, власт и дори за царския престол.

След като вълненията около болярите позатихнаха, дойде време да разбера какво е положението на обикновените селяци. Тези, които плащат данъци, участват във войската и редовно биват избивани при вражески нашествия, понеже нямат замъци, в които да се крият, нито пари, с които да откупят живота си.

В “Опознай родината” са отношенията с народа, църквата, богомилите, търговците (чуждестранни и български). Царят трябва да жонглира между всички, така че да няма недоволни (и тъй като това не е възможно поне да минимизира проблемите). Част от уменията и знанията придобити в Константинопол могат да влязат в употреба тук, но така или иначе дори и с всичките познания на света няма как да се угоди на всички. И тук щипката хумор придава на книгата едно симпатично очарование.

- Джовани от Верона – обясни Григорий. – Търговец. Харесали се с една от нашите моми, но поповете отказали да ги венчаят и ето го – приема православието.
- Ех, любов, любов!
Изчаках да свърши тайнството и се приближих към архиепископа. Той ме поздрави радушно, явно доволен от кръщавката, даде ми благословия и нареди да ми намерят място на трапезата, която по традиция следва повечето православни тайнства.
- Отче, защо толкова дълго държахте човека под водата? – поинтересувах се, обнадежден от доброто начало на разговора.
- Да удавя папата! – рече Василий сурово. – Латинските нечестивци най-трудно приемат истинската вяра!
Преглътнах на сухо.

Последната седма глава “Красива като куманка” се развива на север от Дунав. Калоян трябва да си подсигури ценни съюзници, преговаряйки с дивите кумани. Тази глава има няколко разклонения, но най-важният избор не е оставен в ръцете на читателя – царят си взема жена, без да се съобразява с никого. Както и да го погледнем, любовта не ни дава право да избираме, а и реално погледнато династичният брак би скрепил съюза мужду българи и кумани доста по-добре от всякакво споразумение, подписано на хартия. Така първи том завършва като приказка – със сватба, на която всички (добре де, почти всички) са щастливи..

Незабелязана остана и недоволната царица. Защо е била недоволна? Не е ваша работа…
Добре де! Първата вечер бях потресен от убийството и изобщо нямах настроение… за любов. Втората… се напих чрезмерно, за да забравя оцъклените очи на Григорий, така че нищо не свърших. На третата просто се напих.

Играта има три степени на трудност – читател, при което можеш да не следиш всички правила, играч – нормална трудност, и стратег, при което изискванията към играча са завишени. “Калоян и златният печат” е само първа част от плануваната трилогия. Тя цели да запознае читателя с особеностите на историческия период и може да се възприеме като подготовка за управлението на държавата. От решенията, които вземаме и образът на Калоян, който изграждаме зависи до голяма степен колко успешни ще бъдем във втори и трети том.

В заключение смятам, че като се има предвид колко е сериозна поставената цел, Георги Караджов се е справил много добре със задачата. Историята е увлекателна, чете се леко, научаваме немалко неща за средновековието по един приятен и интерактивен начин (за разлика от стандартен учебник).

Дали ще ви хареса книгата? Има само един начин да се провери :)

Posted in Разни | 1 Comment

Детска академия Телерик за Велико Търново

От доста време едно от многото неща, с които ми се занимава е преподаването. За съжаление токът все още е с пари, така че вариантът да стана учител на пълно работно време поне на този етап не стои на дневен ред. Преди няколко години бях кандидатствал за програмата “Заедно в час”, стигнах до последното интервю, но след това не ме одобриха с коментар, че не съм достатъчно добър лидер. Поисках все пак малко повече подробности, но за съжаление такива не получих. А аз така или иначе предпочитам да не съм лидер, който да води децата, а човек, който ще ги научи да се развиват и мислят самостоятелно и да разчитат на себе си. Разбира се след този неуспех продължавах да мисля в посока преподаване под някаква форма на нещата, които знам и мога (математика и информатика като за деца). Миналата есен попаднах на информация, че Телерик открива детски школи за подготовка по информатика, но видях, че съм закъснял с подаването на документи с има няма два месеца. Случи се обаче така, че две седмици по-късно на DevReach се запознах с хората от щанда на Телерик и се оказа, че когато има желание нещата се получават.

За около десетина дена издирих контакти във Велико Търново, намерихме зала за занятията, обиколих училищата и говорих с директорите за предстоящата школа, разлепих няколко плаката, раздадох флаери и съответно започнах да получавам запитвания. Въпреки, че в другите градове бяха започнали занятия преди около месец и половина, на 19-ти ноември (по-добре късно отколкото по-късно) се проведе първата сбирка на Детска академия Телерик във Велико Търново. Докато наваксаме с материала се събирахме два пъти седмично, а децата бяха предимно от четвърти, но и няколко от пети клас. Препускането през оператори, целочислени типове и алгоритми доведе до това, че още на първото състезание, на което децата участваха (декември месец) нямаше нулеви резултати. Междувременно през школата преминаха десетина деца, от които останаха седем-осем.

След онлайн състезанията дойде и първото по-сериозно изпитание. Зимните празници се провеждаха в Търново и в тях се включиха едва четири деца от школата. Задачите бяха едни и същи за 4-ти и 5-ти и доста трудни дори и за големите, така че важното за мен беше участието в реална състезателна среда, а не толкова представянето. В интерес на истината децата излязоха доста оклюмани, но все пак от четири явили се имаше две преборили част от едната задача. Окуражих ги колкото можах, а и като се сещам за първото си подобно състезание (въпреки, че бях доста по-голям от тях) смятам, че следващото им представянето ще бъде далеч по-успешно.

Постепенно материалът ставаше все по-сложен и се изискваше повече работа, така че до края на учебната година останаха само четирите деца, които се явиха и на зимните празници. За сметка на това това бяха сериозни и положиха немалко усилия, което доведе до много добри резултати на последните две онлайн състезания. Финалът на учебната година се състоя в Ямбол на летните празници, но за съжаление там не успяхме да участваме.

Разбира се след тази година наситена с приятни емоции не мисля да спирам. Догодина школата отново ще отвори врати (вероятно от първата седмица на октомври). Приемът ще е за деца от 4-ти и 5-ти клас, като се надявам ядрото на петокласниците да е от учениците, с които работих тази учебна година. Вече имат добра база, над която ако надградят правилно имат добри шансове и на следващите състезания и нататък в живота. Разбира се школата не е само за тях, а е отворена за всички деца, като не се изискват никакви предварителни познания в областта на програмирането. При нас нещата не стават насила и напред продължават само тези, на които им е интересно това, което правят. А колкото повече неща научаваме, толкова по-интересно и лесно е всичко.

И за финал два бисера, които ме напушват на смях всеки път, щом се сетя за тях.

- Господине ще питам нещо, ама да не ми се разсърдите.
- Няма.
- Тати каза, че е добре да стана програмист, защото те работят по 1-2 часа на ден и вземат големи заплати.

Да кажат колегите, аз не знам някой програмист да работи повече от 1-2 часа седмично :)

- А тук ще се учим ли да правим операционни системи?
- Е, чак операционни системи няма да се учим да правим, особено в началото. Защо питаш?
- Защото искам да се науча да правя операционни системи и да изкарам Майкрософт от играта.

Ако някой наистина може да изкара Майкрософт от играта, той ще е :)

Posted in Разни | 2 Comments

Веселата страна на глобализацията

Преди 15-20 години като ученик тренирах Тай Чи. За съжаление изкарах сравнително кратко време, тъй като човекът, при който тренирах получи зелена карта и замина за Щатите. Когато се прибира в България се случва да се видим на по чайче и на едно от вижданията ми разказа следната история.

Човекът си има група (основно от българи), с която играят Тай Чи в парка, когато времето позволява. Събират се нашите хора един уикенд, тренират и след тренировка тръгват да се прибират. Добре, обаче отнякъде се чува ръченица. Станало им интересно кой слуша такава музика в парка и тръгнали да видят какво се случва. Не след дълго пред погледа им се открила следната мила родна картинка – насред поляната стоварена техника, захранвана с агрегат. От колоните се лее ръченица, а групичка китайци разучават твърде непривичните им стъпки.

За нашите хора това било направо културен шок, до момента, в който осъзнали, че китайците може да играят български народни танци, но пък българите играят китайско бойно изкуство :)

Posted in Разни | Leave a comment

Голямото приключение на малкото таласъмче

В тази единствена по рода си детска книга играта и приказката си подават лапички и отиват заедно на едно голямо приключение!

Ако навремето сте чели книги-игри и имате деца, запазили сте детето в себе си или още по-добре имате деца и сте запазили детето в себе си, тогава “Голямото приключение на малкото таласъмче” е точната книжка за вас. На корицата грее надписът “приказка-игра”, а Таласъмчо усмихнато ни подканя да поиграем заедно. Приключението започва от дупката в земята, където живее Таласъмчо, но накъде ще ни отведе зависи само от решенията, които се вземат в края на всяка глава.

Художественото оформление на книгата ми допадна, тъй като става дума за луксозно издание с цветни илюстрации на всяка страница. А твърдите корици гарантират запазването на външния вид на книгата дори и след сто четения. Защото възможните приключения, през които можете да преминете са близо сто. Всеки един път, по който минава Таласъмчо носи различно послание и ненатрапваща се поука. Хубавото е, че детето ще се забавлява и ще открие нещо в книгата, докато родителите (или бабите и дядовците) биха могли да открият и нещо за себе си.

Ако пък сте от хората, които предпочитат първо да видят какво купуват, няма нищо по-лесно. Книжката е достъпна като PDF файл напълно безплатно. Надявам се да прекарате много приятни мигове с Таласъмчо, а децата от малки да разберат, че решенията, които вземат и изборите, които правят могат да променят много неща.

Posted in Разни | Leave a comment

Най-добрата работа в света

Тишо е кандидатствал за най-добрата работа в света. Работата се състои в това да обиколи 25 туристически дестинации в рамките на шест месеца и да пише за тях. От приятелите ми не се сещам за по-добър избор за тази позиция. Имам доста приятели, които скитат и много ги бива в това. За съжаление не успяват да разкажат за преживяванията така, както Тишо би го сторил. Имам също така приятели, които без съмнение притежават дар слово и вероятно биха се справили с описанията дори по-добре от Тишо. За съжаление те от своя страна не си падат по скитанията, а предпочитат домашния уют. Тишо е уникално съчетание от двете, ето защо агитирайки за него не го правя само защото ми е приятел, а защото искрено вярвам в това, че е правилният кандидат.

За съжаление след некоректно отношение от страна на организаторите Тишо си е оттеглил кандидатурата. За подробности вижте тук.

И накрая за да не излезе, че го хваля без причина почерпете се с един прекрасен пътепис: По пътя към Сантяго.

Успех Тишо и нека силата да бъде с теб :)

Posted in Разни | 1 Comment